От отвъдното уж никой не се е върнал, но и тука се оказва, че всяко правило си има своето изключение. Колкото и куриозно да звучи, но на истинско възкресение се натъкнахме само на 10 километра от града. В Иваново.

Ако беше жив, сега дядо Ангел Тончев – Кенана щеше да е на 105 години, ама два пъти не се възкръсва, говорят възрастните ивановци, спомняйки си за необикновената съдба на някогашния биволар.

Родното място на Кенана е Лешниково. Там се появил на бял свят в 1903 година. Нямал и десетина години, когато със сестричката си останали кръгли сираци. И понеже единствената им леля била женена в Иваново, двамата се преселват там и израстват като аргати по чужди къщи.  Поотрасналияt Кенан го оженили за ивановката Мара, и тя сирак като него. Накрая на селото, покрай пътя за Лешниково струпали къщурка и заживели. Родили им се и две дъщери.

В текезесарските години Кенана бил биволар. То на Иваново това му е и славата, та го знаят в цяла България. Кога в биволофермата, кога фуражир с натоварена биволска кола, пълна с фураж за добитъка – така му течал животът. Да, ама в един студен есенен ден на 1962 година изглежда му дошло нанагорно. Изморен и изпотен, опънал повечко студена биволска бърканица и вечерта го хвърляло ту в огън, ту се тресял от студ. На сутринта станало ясно, че го е хванала “тънката”.

Видялата се в чудо баба Мара отърчала до стопанския двор. Примолила се на бригадира Янко Дебелия с ремаркето да го закарат до Славяново, но тракторите били излезли. Ха бакалъм, впрегнали биволите и по обяд д-р Гончев, завеждащ славяновския стационар, приел болния.

Ни жив, ни умрял, Кенана го положили на белите чаршафи. Стопанката, като му оставила две жълти лимонади до леглото, обърнала биволите и хванала обратния път за Иваново.

Няма да знам как са го церяли, щото и баба Мара не знаеше, но след някой ден се обадили по телефона на Лозю в кметството, че нашият чиляк се споминал, реди зетят на Кенана, Вълчо Бозаков – Бозака. 75-годишният Бозак станал зет в къщата на Кенана в 1964 година, та разказва историята по спомени от бабалъка и тъщата.

И понеже текезесарската работа край нямала, Кенана го прибрали от болничната морга след два дена!

- Помня дъщерите му га докараха тетьо им. Бяха облякани целите в черни дрипи и купуваха бонбони за раздаване - нарежда и 80-годишната баба Дяля. И заедно с други жени, както си му е редът, тръгнали да закичат умрелия...

- Га утидъхми, там веки бяха утишли баба Божана и баба Танаска - продължава бабата. - Дъщерите припяваха, дяцата бяха напъдени на двора, да не гледат. Ний пък, докато да са прекръстим и кажем “Бог да го прости!”, баба Божана 'зе да обарва умрелия и не щеш ли, дръпна се кат' опарена и викна: “Мър Маро, чиляка ти е истинал мъри, пък сърцето му тупа!”.      

Женската команда се оказала къде-къде повече в час, отколкото д-р Гончев. И като почнали едни разтривки с газ, с мас, та изкуствено дишане и по някое време Кенана току изхриптял. В началото се чувало едно леко къркорене от гърлото му, като кога изливаш лимонада от стъклено шише. След около половин час, при всяко притискане на гръдния кош, следвало “Хък, хък, хък”. По някое време левият му клепач затрептял, затрептял като на кон, когато е накацан от мушички и окото му се отворило. Да след малко, и другото прогледнало. Бре?! Тихо свирукане се чуло и от посинелия му като патладжан нос. Задишал на пресекулки. Кенана възкръснал!

През това време дворът се напълнил най-вече с жени. През минута, през две, съгледвачки влизали вътре при санитарната команда и изнасяли горещи новини от мястото на събитието. Баба Божана била във вихъра си. Нейното име било в устата на женската публика. Надошлите пък мъже от близкия стопански двор клечали отвън на поляната и като придръпвали от цигарите, умували дали Кенана е влизал някога в черква! Никой не помнел да го е виждал в божия дом и свещ да запали.

По икиндия баба Божана дала нареждане да се намери шише с биберон и да се свари биволско мляко. След час Кенана поел първата глътка.

Събраният народ си поел на смрачаване пътя за вкъщи. Всеки по своему тълкувал поличбата. Едни предполагали, че това ще да е работа на всевишния, други само допълняли, че така му било писано, трети пък го свързвали с родното му село, дето уж върколаци и самодиви ведно играели по нощите на чуката “Кука срана”, та може да е белязан от тях!

На следващата сутрин, загладнелият Кенан се “преборил” с цяла паница домашна трахана с биволско мляко. След месец отново с остен в ръка подкарал биволите и фуража. Аратлици го подпитвали, аджеба как е на оня свят, на което ивановският Иисус Христос им казвал: “Хванете си с ръцете големите пръсти на краката, та да мога да ви обясня”!

Виж, баба Божана и баба Танаска още същата есен от Карабаа се сдобили с шарени чюмбери, подарък от баба Мара.

Кроткият Кенан живял цели 15 години след възкресението си. Споминал се в 1977 година.

Февруари, 2008 г.

 

Остатъците от мераклията

В закътаното „Дядо Мильово дере”, повече от 30 години обитавано от потомствения чобанин Димо Желязков-Овчаровеца /120 овце, две свине майки, кокошки, гълъби/, мине не мине някое време и току му се случи на човека някоя случка, дето да я търсиш, не мож я намери...

Точно преди 115 години, в селско семейство се ражда Тодор Вълков. Селото е Бунакли. После, в 1896 г., го прекръстват на Княз Кирилово, по случай раждането на втория царски син.

Костадин Димитров Попвасилев (Динко Веряна) е роден на 14.09.1919 г. в Свободната зона (Френско-английска) в гр. Ксанти, днешна Гърция. Образование – средно. С две дъщери – лекарки. От 1978 г. е пенсионер. Ляга и става с мечтата за Македония. Настолни книги: “Записки по българските въстания”, “Ботевите четници разказват” и “От Витоша до Грамос”. Националист, патриот. Девиз: “България над всичко!”

alt

Датата 5 октомври е една от знаменателните дати в новата ни военна история. Дата на която преди 99 години, дедите и прадедите ни са тръгнали на война, така както се ходи на сватба!

Делчо Коцев

Ровейки се в миналото на нашият град, бавно и полека търсещият се натъква на личности забравени от времето, но достойни с делата си да бъдат увековечени за бъдните поколения. За да им служат за пример! Така напоследък станалите известни от публикации в местните медии имена на Янаки Гочев, Марин Гогов /Георгиев/ и Мария Лискова /Скендерова/ се нарежда и четвърто име, това на никому неизвестния досега, Делчо Коцев.

Без съмнение, цар Борис III е една от емблематичните фигури в държавния живот в  историята на Третата българска държава. Стоейки четвърт век начело на страната в период на изострени вътрешно политически борби, конфронтация, световна икономическа криза и световна война, управлението му има своите плюсове и минуси. В едно обаче никой историк не може да не се съгласи, че държавните интереси са стояли пред него през цялото му царуване като приоритет №1. Изключителната му популярност, дошла като плод на мъдрото му управление е и фактора, допринесъл за любовта на народа. 68 години след кончината му, немалка част от възрастното поколение с носталгия и уважение споменава името му.

Легенди се носят за спорадичното му присъствие, кога на лов, кога на маневри, кога по държавни дела в града и общината ни. Попаднах на един такъв спомен в почти неизвестната у нас книга „Бялата гвардия на Балканите”, на възпитаника на Кримският кадетски корпус, випусник на последния /1923г/ випуск на прославеното в Руската военна история, Сергиевско артилерийско училище, пор. Михаил Каратеев.

Младият кадет постъпва през 1919 г. в „бялата” Доброволческа армия. От пролетта на 1920 г. служи като артилерист на есминеца „Безпокойни”. Кавалер е на Георгиевски кръст за храброст-четвърта степен. Постъпва през 1921 година в Сергиевското артилерийско училище, което по това време е евакуирано в Търново-Сеймен, дн. Симеоновград. Дословно предавам текста от книгата свързан с Царя.

„Една вечер някой пусна слуха в казармата, че на следващия ден, с влак от София, през Търново-Сеймен за Ямбол, ще пристигне цар Борис.По нашето руско разбиране това беше изключително събитие. И понеже официално никой от местната власт нищо не ни съобщи, а и в града не се забелязваха никакви приготовления, помислихме че това са празни приказки.

Въпреки това ние, шестима току що произведени подпоручици, решихме да поразходим новите си парадни униформи същият ден до гарата и изплакнем очите си ако не с царската особа, то поне с пътуващата нежна част от софийската публика!

Търново-Сейменската ж.п. гара сама по себе си беше съвършено незначителна. Но ежедневно в двете посоки минаваше международния експресен влак Париж-Константинопол. И двете композиции спираха за по половин час, та мнозина пасажери слизаха на перона да се разходят или посещаваха гаровият ресторант, който се отличаваше с богата гама напитки, красящи лавиците на бюфета. Неведнъж, когато портфейлите ни ги стопляха едри финикийски знаци, ние също си позволявахме лукса да почерпим измъчените си души на „висшем уровне”.

Ние шестимата , разбира се, отидохме доста по-рано на гарата. Посрещнахме влака за Ямбол стоейки на перона, с надежда да видим царски вагон, военна охрана, членове на свитата и всички признаци за визсочайше присъствие. Но нищо подобно не видяхме. Това си беше редовен пътнически влак с редови пасажери.

 Разочаровани, ние се отправихме за бюфета и набързо пийнахме по чашка ликьор „Вишнева костилка”. После отново излязохме на перона и наперено, като млади петлета тракайки с шпорите си, заразглеждахме през прозорците седящата във вагоните публика и най-вече идващите от столицата дами. При съзерцание, на вид уж хрисимите български жени, видимо започват да кокетничат и пълнят очите на ценителите на изяществото и красотата. Ефекта и този път се получи и направеният пасажерски преглед напълно ни задоволи!

Когато ние стигнахме до локомотива, до него, гледайки нещо между колелата с гаечен ключ в ръка, с кожена куртка и каскет, стоеше машиниста. Не му обърнахме внимание, но очевидно чувайки звъна на нашите шпори, той се обърна и погледна към нас. Неговото слабо лице и дълъг нос ми се сториха твърде познати.

-А, руские офицеры! - произнесе машиниста.Той гледаше към нас със сериозно изражение на лицето и само очите му се усмихваха.

-Ты тоже рускии?-попитах аз, силейки се да си спомня, къде съм го виждал.

-Не,я болгар- отвърна той и сега вече се усмихна с цялото си лице.

-Карай, защо още стоиш и кого чакаш. Разписание гониш, драги!- скара му се в този миг дошлият дежурен началник на станцията. - Звънецът би а  влакът още не е тръгнал!

Машинистът ловко се качи по стълбата и влезе в кабината на локомотива. Като погледна през прозорчето, наду свирката и помаха с ръка.

-Братцы, та това е самият цар! - гръмко извика някой от нас и тогава аз загрях, че това лице ми е познато от портретите. Ние като по команда се изпънахме в стойка мирно и замръзнахме, взимайки за почест. „Машиниста” благосклонно кимна и пусна в движение локомотива.

Ошашавени от стоварилото ни се изневиделица по бедните ни глави произшествие, спорейки дали това е бил царя или не, ние запитахме началника на станцията с когото се познавахме.

-Да бе, това беше цар Борис - отговори ни на въпроса. - Нима не сте слушали за неговото хоби. Той издържа изпит за машинист І-ва класа, получи право да кара пътнически влакове и понякога за развлечение подменя по някоя линия дежурния машинист.

-А вие защо знаейки че това е Царя, така го ругахте - попитах с оттенък на осъждане.

-На него това му харесва, знаем му вкуса. Началниците на станциите разбира се отрано ги предупреждават от София, че еди кой си влак по еди коя си линия го кара Царя. На нас началството ни е заповядало, „да не го познаваме” и да се отнасяме така както към редови машинист.

Българите обичаха своя цар и той напълно го заслужаваше. Даже местните комунисти говориха за него с уважение и без злоба, затова и той такива разходки си ги правеше без всякакъв риск. Времената бяха други, нямаше ги „спортсмените” занимаващи се с мокри дела под знамето на борбата за по-добро бъдеще на човечеството или за „социална справедливост”!    

Споменавайки тази случка, състояла се в Търново-Сеймен дн. Симеоновград, напомням на по-младите читатели, че някъде до началото на 60-години на миналия век, той беше административно подчинен на най-голямата тогава околия в страната-Харманлийската.