Информационен портал на Харманли и региона

Костадин Димитров Попвасилев (Динко Веряна) е роден на 14.09.1919 г. в Свободната зона (Френско-английска) в гр. Ксанти, днешна Гърция. Образование – средно. С две дъщери – лекарки. От 1978 г. е пенсионер. Ляга и става с мечтата за Македония. Настолни книги: “Записки по българските въстания”, “Ботевите четници разказват” и “От Витоша до Грамос”. Националист, патриот. Девиз: “България над всичко!”

- Роден съм в Ксанти, но родителите ми са от голямото българско село Горно Броди /днес Ани Вронду/. То е било чисто българско село, с над 6000 души население. Като планинско село, голяма част от населението се занимава най-вече с овцевъдство. Имало е също леярни за желязна руда, звънчарници, самокови, водни гатери и воденици, часовникари на градски часовници. Освен четвъртокласното училище и няколко черкви, там е била и единствената епитропска школа за школувано църковно пеене в цяла Егейска Македония. Дори тук, в Харманли, дълги години епитропи бяха възпитаниците на школата Петър Зеленков и Петър Чучков. На Гърция селото даде изтъкнатия гръцки политик, впоследствие и президент Георги Караманев, после прекръстен на Георгиус Караманлис. А на България – народния лечител Петър Димков, писателя Кръстю Белев, политика Димо Хаджидимов, а и първия министър на външните работи от СДС Стоян Ганев, чийто корени са оттам. Той е от рода на Лудганевите. Според мен, най-забележителният бродалия е инж. Никола Димков. Той е единственият български инженер при строежа на Баронхиршовата железница от Саранбей /Септември/ до Цариград. В 1896 г. той прави предложение и връчва на консулите на Великите сили в Цариград устав за учредяване на световна организация на държавите ОН (Организация на народите). Заедно с устава връчва и емблемата на организацията. Впоследствие голяма част от устава и днешната емблема на ООН се покриват с първообраза на инж. Димков. За съжаление, малко българи знаят това.

В 1918 г., към края на войната, без видима причина гръцката артилерия бомбардира и подпалва Горно Броди, което става причина много от семействата да го напуснат. След излизането на Декрета за националните гръцки имена и гражданство през 1919 г., малцина от българите се погърчват. Малкото, приели гръцка националност, през 20-те години напускат селото и се заселват в Атина. Днес Горно Броди е гръцкият Боровец или Пампорово, но там са заселени муджахири, т.е малоазиатски гърци. Имотите на нашите бежанци впоследствие са оценени в американски долари по спогодбата Кафандарис – Моллов от 1924 г. и отчасти са изплатени. Та след опожаряване на селото родителите ми търсят препитание в Свободната зона в град Ксанти, където са могли, ако желаят, да станат освен гръцки и френски поданици. Изглежда, че натискът от страна на гръцките власти е бил много силен, та на 20-ия ден след раждането ми родителите ми тръгват за България с железницата през Деде Агач и Одрин за Свиленград. Там ги настаняват за един месец в карантинна зона, а после се заселват в село Дермен дере, днешно Първенец, Пловдивско.
Тук му е мястото да кажа, че аз съм първо дете от втория брак на баща ми Димитър и майка ми Хрисантия /Христина/, която е родом от село Лакос, Серско.

От първия брак на баща ми имам двама братя и една сестра, но запомних само единия – Стоян, който почина миналата година на 96 години, от които 85 беше овчар. Сестра ми почина през 1920 г. в Александровската болница в София съвсем малка, а другият брат е бил даден за осиновяване на една бездетна гъркиня. Него, чрез братовчед ми, който дълги години беше военен аташе в Атина, се опитвахме да го открием, но така и не можахме. От втория брак сме три деца. Аз съм най-големият.

В Дермен дере започнах училище и още си спомням първата си учителка Павлинка, при която научих азбуката като първолак. През лятото на 1926 г. се обадил дядо Иван Белянов /Кехаята/ с писмо до баща ми. Поканил ни да дойдем със стоката си в Харманли, където тримата братя Белянови бяха отседнали с три сюрии овце още в 1921 г. Имало свободна мерия, тук и зимите не били лоши... Като премислиха няколко дена, родителите ми натовариха катърите с багажа и подкарахме полека-лека овцете към Харманли.
Тук нашите македонци се бяха настанили в една махала, а и на нас бяха подсигурили една гръкоманска къща на ул. “Ал. Константинов”. После тръгнах и на училище, където учители ми бяха г-жа Бобева, а при учителя Йордан Кузманов завърших четвърто отделение и го помня как като излизаше в пенсия, човекът подари на целия клас по кесия бонбони, разплака се и ни остави, та и ние се разревахме след това.
На следващата година се записах в гимназията “Иван Вазов”, където директор беше нашият македонец г-н Хаджииванчев, преди войната преподавал в Солунската мъжка гимназия. Освен него имаше още един нашенец, учителят Данаил Попов. Те двамата всяка година на 2 август организираха манифестации и митинги в чест на Илинденското въстание. Манифестацията започваше от хорището, минаваше през площада пред Стария съвет, а митингите се правеха на площад “Цар Борис ІІІ”.
Така се казваше площадът пред сегашната полиция. С червено-черни и национални знамена и обкичени с цветя портрети на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Никола Карев и др., македонските бежанци и останалото гражданство изразяваха своята почит към многострадалните си македонски братя. Двамата даскали произнасяха прочувствени патриотични речи и когато споменаваха познати имена на убити във въстанията и борбите за национално освобождение на Македония, не беше срамно мнозина мъже да проливат безгласно сълзи. Тогава в Харманли живееха десетина македонски фамилии само от Горно Броди. Това бяха Палянкови, Трендафилови, Белянови, Верянови, Пешкалови, Щърбанови, Узунови, Зеленкови, Чучеви, Котови, Желеханови, Бузукови, Бабутьови, Павлови, Лискови и др. И почти нямаше фамилия, която да не е дала жертви. Въпреки загубените войни, хората бяха надвили покрусата си и мнозина от нашите по-големи братя и братовчеди с желание служеха като кавалеристи в 6-ти конен полк с тайната и явна надежда един ден да се върнат като освободители в Македония. Брат ми Стоян също служи в 6-ти конен полк, стана вахтмистър и беше един от най-добрите ездачи и отличен сабльор. На няколко пъти беше демонстрирал майсторлъка си пред царя, та хората, за радост на баща ми, често го хвалеха.
През пролетта на 1934 г. заедно с Христо Тарабанов, Фоти Димитров, Делчо Христов, Радко Паноров и други наши македончета учредихме младежка ВМРО-Обединена. Това бе организация от лявото, санданисткото крило на ВМРО. Тъкмо я създадохме и стана превратът на 19 май същата година.
Кимонгеоргиевци забраниха всякакви партии, а Ванчо Михайлов беше обявен за национално издирване. От тогава до сега в Харманли не е имало митинг или манифестация, посветени на нашите избити македонци, камо ли някой да се сети сълза да пролее за тях.
Чух, че наскоро Дакето /Димитър Петков/ открил македонски клуб, ама ми е трудно да отида до там и да го видя. На него баба му е от рода на Ботевия четник Атанас Свещаров. Свещаров е идвал в Харманли у Беляновите на гости през 30-те години. Той е бродалия и е починал на 90 години в Асеновград, където нашите хора са компактна маса. То доколкото имам сведения, май сме по целия свят – от Австралия до Северна и Южна Америка. И от инж. Никола Димков, който даде идеята, емблемата и устава на ООН, та до 47-ия му председател Стоян Ганев. Ама да се върна на думата си. Като забраниха партиите, създадохме и участвах в различни кръжоци. Като се почне от нелегалния Марксистко-Ленински кръжок, та през Антифашисткия през 1936 г., в който участваха Васил Генев от Райново, Гочо Маринов от Преславец, Димитър Трендафилов от Ивайловград и др. Бяхме около 60 човека в тия кръжоци, сменяха се курсовете на партията, а ние постоянно се биехме с легионерите. През месец март на 1938 г. тук пристигна Петър Семерджиев в качеството си на областен организатор. Събранието се състоя в Жельоламбовата кариера над погребите. Той обясни, че пак се сменя курсът на партията и повече побоища с легионерите да не правим. Закарахме го в Свиленград, оттам в Стара Загора, а тук създадохме Въздържателно и Стенографско дружество.
Завърших гимназия през 1939 г. и след това ме взеха войник във Втора трудова дружина в санитарната школа. За 6 месеца станахме военни фелдшери и ни произведоха в чин подофицери. Служих и след срока няколко месеца запас и тогава получих първата си заплата, та си купих часовник, който още пазя. Уволних се, върнах се тук, ама работа няма. Наложи се, та отидох даскал в Малко Попово, оттатък Арда. Отивам там, а предния ден селската милиция гонила Костадин Гемеджиев, та им правих протокол за 300 патрона, да имат и за диви прасета. Гемеджията после стана голям партизански командир в Гърция, а аз цяла учебна година ядох на корем сърни и диви прасета. Тогава получавах 1019 лева чиста заплата като селски даскал, а каймата беше 5 лева килограмът. Следващата година бях учител в Набожново, после ме преместиха в Черешак. През 43-та отказах на Дончо Колев и Груди Иванов да бъда назначен в Комисарството, но чрез Въльо Бонев ме принудиха, та се наложи министър Никола Захариев /Кольо Шекера/, приятел на тъста ми, да дава препоръка за мен. После, заради Боньо Господинов и Георги Дойчев можех да влезна и в затвора, защото ме принуждаваха партийно да давам бележки за дефицитни стоки, а те ги продаваха на черна борса, уж заради партията. Бош работа! На 9-ти септември партийните ми аркадаши за награда ме пратиха още на другия ден на фронта да умирам. 13 месеца бях запас, що мъки съм преживял и видял, ама се върнах жив и здрав с няколко медала, та душманите ми тук не можеха да спят от завист и да ми простят с години. Сложиха ми партийно наказание до 51-ва година, че не съм ги слушал.
Работих по това време пак в Комисарството, след това в околийското пътно управление, където, когато на “другарите” им беше кеф, ме правеха началник, когато им беше кеф – ставах черноработник и копаех канавки.
Накрая се пенсионирах в “Топливо” през 1978 г. и шапка на никого не клатя! - приключи разказа си бай Динко.

2001 г.