Информационен портал на Харманли и региона

Точно преди 115 години, в селско семейство се ражда Тодор Вълков. Селото е Бунакли. После, в 1896 г., го прекръстват на Княз Кирилово, по случай раждането на втория царски син.

След 9-ти 1944 г., комунистите го прекръщават на Георги Добрево и днес то е съставно село на община Любимец. Та родил се Тодор и както си му е редът, хвърлили му пъпа на нивата. Пуста селска орисия – таман се заергенил и стожерът на семейството, баща му, се споминал. 15-годишен, прибира го за чирак в дюкяна си в Любимец /тогава Хибипчево/, бай Петър Топала. Повъртяло се младото чираче там около година, ама Топала имал и набито око – не му убегнало, че почеркът на чирака му бил красив и четлив, че сутрин първата му работа била леглото си да оправи и да се измие. Все чисто, все преметено и подредено било вън и вътре в дюкяна. На втората година чорбаджията рекъл: “Тошко, тебе, кузум, не ти е тук мястото. В Харманли ки те закарам, на добри ръце ки те оставя, чорбаджия ки станеш”. Докарал го Топала в Харманли у Малаковите чирак. Девет години чиракува там Тодор Вълков до 1912 г. И като почват войните, точно седем години и 158 дни трае мобилизацията му. Като войник изкарва и трите войни и няма фронт, на който не е бил. Демобилизират го още в началото на 1919 г. и същата година се жени за Пенка Радева, и тя като него слугиня у Малаковите. Сколасват да построят двамата малка къщичка и там раждат и гледат челядта си. В 1923 г. Тодор открива първия си самостоятелен магазин на ул. “Търговска” 24. Продава колониални и промишлени стоки. Поддържа търговски връзки с германската фирма от Лайпциг “Рутсак”, откъдето доставя плугове, лемежи, подкови и клинци, пчеларски инвентар, въжета, синджири и т.н. От работа не се плашел и бил як като прочутия по това време Дан Колов.

Един съботен ден, минава бай Тодор покрай орташкия дюкян на Пеньо и Янко, а отпред били насядали Вълю Бакалов, Тулума Тяню, бай Меранзо, Кольо Петров, Узуна и други, все търговци от първа ръка. Поздравил ги бай Тодор, подминал мемлекет-чорбаджиите, ама чул, че нещо се изсмели зад гърба му. Връща се след половин час, те продължавали приказката си, ама се загледали в него. Тогава бай Тодор се престрашил и попитал: “Чорбаджилар, одеве се изсмяхте като че ли на мен. То не че няма защо, ама хубаво е да ми кажете, та да не ставам и другаде за смях.”

Най-ербап се писал Узуна, дето имал смесен магазин на хорището, пред Стария съвет и му казал: “Кьосе /така му бил прякорът на бай Тодор/, гледаме те така като излят си. Сигурно си и много здрав, ама ако можеш от тоя дюкян /на Пеньо и Янко/ до твоя дюкян, без да ти помага някой, на гръб да отнесеш желязната им каса – имаш 10 000 лв. Ако не можеш, ти плащаш.”

Замислил се бай Тодор, минало му през ума, че ако вземе 10 000 лв, ще си оправи борчовете за втория магазин, дето го бил отворил скоро в двора на джамията, и казал: “Готов съм, чорбаджи, ама искам да вържем кончето.” Демек, човекът искал договор, заверен и направен от адвокат. Начаса пристигнал адвокатът Златаров и с пишещата машина натракал договора. Шестима свидетели си сложили парафа под него.

През това пазарно време бързо се разчуло за баса и около 300 граждани и селяни наобиколили бай Тодор и компанията. Станало нещо като митинг, дотърчали и стражарите от близкия полицейски участък, ама всичко си било законно. Разсъблякъл се бай Тодор, стегнал колана на кръста и ха бре, де бре – изкарал сам касата извън дюкяна. Оставил я на прага му, па си оперпелил ръцете в прахта, подхванал 120-килограмовата желязна английска каса, изревал яко, изревала с него и тълпата, и с викове: “Давай! Давай!” тръгнал с нарамената каса към дюкяна си, който бил на 70-80 метра. Колкото повече крачел, толкова повече лицето му се наливало с кръв, а Узуна пребледнявал. На всяка измината крачка хората му давали кураж. Когато под многогласния рев на хората касата тупнала на прага на неговия магазин, барабар с нея тупнал и Узуна. Припаднал човекът, защото по това време с 10 000 лв можело да се купят, примерно, 100 коли дърва.

Отърчал лично бай Тодор с кофа до джамийската чешма, плиснал я върху Узуна, ударил му 2-3 шамара и го свестил. Събудил се той, осеферил се и като му дошло на ума за какъв сеир се е събрал толкова много народ, пак припаднал. Наложило се да викат доктор, а през това време аркадашите на Узуна, демек харманлийските чорбаджии, замолили бай Тодор да му прости баса.

Дълго го молили и когато лично тогавашният кмет дошъл на краката му и в името на трите деца на потърпевшия го примолил, бай Тодор се съгласил. Съгласил се, скъсал договора, а хората викали: “Браво! Афидерсън! Ашколсун!” и обещавали заради хаира, който прави, да станат мющерии на неговите дюкяни.

След този случай, търговията наистина потръгнала. 9-ти септември го сварил с 4 дюкяна. Славата на бай Тодор се носила няколко десетилетия в голямата харманлийска околия. Узуна дълги години не се вясвал из чаршията, но всяка година на Тодоровден изпращал по някое от децата си кило смляно кафе на благодетеля си, дето го отървал от фалит и не оставил децата му да ходят по чужди порти да тропат и работа да търсят.

Той самият палел по една дебела свещ в старата църква, а поп Димитър прочитал молитва за здраве.

Септември, 2001 г.